От Официалната Фейсбук страница на Айдън Ариф, треньор по футбол:
„Родителите: убийците на детския футбол
Днес имах няколко тренировки, а в края на втората се проведе първенство на БФС. За съжаление това, което се случи край терена, няма нищо общо с детски футбол. От трибуните се чуваха обиди, груби думи и агресия. Един родител крещеше по детето си толкова силно, че се чуваше на десетки метри. В един момент напрежението ескалира и се стигна до физическа саморазправа между родители. За щастие няма пострадали, но картината беше повече от грозна.
За съжаление детските мачове в тази част на България все по-често се превръщат в място, където някои родители изливат своята злоба и напрежение. Вместо подкрепа, децата получават негативна енергия, натиск и прекомерни очаквания. Очаквания, които често самите родители никога не са покривали на терена.
Нека си зададем един честен въпрос – колко от тези родители биха могли сами да се справят със същите ситуации на терена?
Но най-важният въпрос е друг: какво видяха децата днес?
Те видяха агресия, обиди и липса на уважение. Видяха примера на възрастните – хората, които трябва да бъдат техен ориентир. Ако това е моделът, който им показваме, как очакваме те да изграждат ценности като уважение, честна игра и спортсменство?
Истината е, че понякога изглежда сякаш психолози са нужни не за децата, а за родителите.
Нека си припомним какво всъщност представлява детският мач.
Детският мач е щастие, емоция, радост и игра.
Това е моментът, в който децата трябва да бъдат на терена за себе си, а не за да изпълняват нечии нереализирани мечти.
Децата не се раждат със злоба – те я научават.
Децата грешат – защото така се учат.
Децата се развиват – когато получават подкрепа, а не натиск.
Те са нашето бъдеще. Но с подобно поведение ние самите подкопаваме това бъдеще.
На детски мач от родителите не се очаква да бъдат ултраси.
Очаква се да бъдат подкрепа, пример и опора.
Защото ако ние, възрастните, показваме уважение, спокойствие и подкрепа край терена, децата ще пренесат същото поведение и вътре в него.
Нека не забравяме и друго – натискът не свършва на стадиона. Той се пренася вкъщи. А за едно дете този емоционален товар може да бъде много по-тежък, отколкото си представяме.
Затова апелът е прост:
Събудете се.
Оставете децата да играят, да се радват и да растат чрез футбола.
Подкрепяйте ги. Бъдете пример.
Защото детският футбол трябва да бъде място за развитие и радост, а не арена на агресия.“
