От Официалната Фейсбук страница на Цветлен Димов:
„Позволете ми да ви разкажа една история…
Една история за едно дете – мечтател, дете, което имам честта да познавам и дори малко да съм му помогнал в осъществяването на един от многото върхове, които ще покорява във футболния си живот. Дете, което никога не каза „отказвам се“. Дете, което бе подкрепяно от своите родители по целия път, родители, които преминаха през доста трудности и лишения само и само да осигурят нужен шанс.
Всичко започна с един телефонен разговор, в който ми казаха, че има дете, което живее за футбола – „ляга и става с него“. Разбира се, първоначално не повярвах, защото в България хиперболизацията е на доста високо ниво и за всеки родител, треньор или ментор – неговото дете е най-силното, най-талантливото, най-способното. Всяко дете е бъдеща звезда, всяко дете „няма грешка“, всяко дете е „по-добро от връстниците си“. Но колко от тези думи наистина са истина? Колко деца наистина живеят с топката, мечтаят с топката, дишат футбола и разбират колко жесток е пътят към успеха? Малцина! Но именно тези малцина правят разликата.
И тогава дойде моментът. Това дете ме плени още в първия час на Кампа на Динамо Загреб в село Кранево. От този ден до днес винаги съм бил 100% убеден, че някой ден то ще държи писалката и ще подпише за голям клуб. Най-радостното е, че този клуб е Динамо Загреб – клубът, който обожавам с цялото си сърце. Клубът, който повярва не на едно дете, но и в още четири български деца. Клубът, който винаги дава шанс за развитие на младите таланти, а името, името на това дете е Максим Стефанов.
Макси не беше избран за заминаване на първия тур в Кранево, съвсем – не. Макси мина през хиляди трудности за да бъде въобще забелязан. Това не можах да осъзная и асимилирам на момента. Специалистите от Динамо не бяха видели онова, което търсеха на 100%, и съответно не му бе предложено веднага да замине. След това говорихме с родителите му – хора, които са изключително реалистични и нямат грам свръх-амбиция. Нито за момент не чух от тях, че има нещо незаслужено, че някой е ощетил детето, че някой му е попречил, те просто не си търсиха извинения и приемаха нещата, както са. За момента детето не беше готово да играе в Динамо Загреб ! Трябваше още работа, трябваше още тренировки, още сълзи, кръв и пот! Това е нещо , което ме впечатли в тези родители, но най-много ме впечатлиха думите на тогавашния деветгодишен Максим: „Ще им покажа следващия път!“ И така и стана. След по-малко от шест месеца Макси отново беше на Кампа и този път доминираше не само сред набора си, но и сред две години по-големите от него. Макси летеше по терена, сменяше постове, отваряше уста само за да поиска топката и наостряше уши, за да чуе инструкциите на специалистите.
След края на Кампа, заедно с тогавашния технически директор, обсъдихме единствено каква е най-правилната стратегия, за да бъде вкаран в конкурентна среда в Хърватия и да развием още повече потенциала му. Тогава най-добрият вариант беше партньорски клуб на Динамо Загреб, където Макси изигра един сезон и малко, доста време където беше зажаднял за Динамо, беше зажаднял да играе с най-добрите! Търпеливо изчака всички процедури по гражданство, регламенти на „FIFA“, учене на езика, училище и т.н. Той все още ставаше и лягаше с топката, но вече бе изпълнил първото правило в детско-юношеския футбол – адаптацията. При него нямаше културен шок, нямаше езиков шок. Той говореше чрез топката.
Родителите му бяха до него само за подкрепа. Те му осигуриха всичко, от което се нуждаеше. Нямаше връзки, нямаше мрънкане, нямаше оплакване. Те просто го караха до стадиона и след това го взимаха. За тях най-важното беше, че детето им е щастливо. Те нямаха свръхочаквания, но лека-полека всичко си дойде на мястото.
Много други хора биха казали, че това е късмет, че това е нещо нормално в тази възраст. Не, скъпи приятели! Да отидеш навън е едно, но да си извоюваш място в този колектив и във втората най-продуктивна школа в Европа е съвсем друго! Повечето дори не си дават сметка какво е „навън“ и колко всъщност е подготвен футболният свят спрямо България. Те не знаят, че в бразилските фавели децата играят 24/7 с топката. Те не знаят, че средният бюджет на 30 от най-големите школи в Германия е над 1 милион евро. Те не знаят, че в Нидерландия футболните школи често издържат мъжките отбори. Те не знаят колко много държави инвестират в младите си таланти, затова и конкуренцията навън е свирепа и само единици успяват.
Това, което Макси правеше беше феноменално!
И дойде моментът…
Предложение за договор.
Максим Стефанов – първото българче с професионален футболен договор в школата на Динамо Загреб.
Ослушвайте се за това име. Ще го чувате все по-често!
Нека тази история бъде вдъхновение за всяко дете, което мечтае един ден да носи фланелката на любимия си отбор! Всичко става с много труд, лишения и безброй моменти, в които трябва да повториш на себе си – „Мога!“, „Не се отказвам!“, „Ще им покажа следващия път!“ Мечтите не се подаряват – те се извоюват!“
