Откъс от официалната автобиография на Христо Стоичков:
„Освен еднопосочна улица живота е и най-непредсказуемото шоу. От един син автобус започна моя път в червения ЦСКА, където стъпих върху тръмплина на успеха. Дойдох в най-добрия отбор на България като футболист от трета дивизия, който напираше като луд, да играе в „А“ група. Безумие някакво в онези времена. Наистина си беше чудо, че ЦСКА показа смелост, за този риск. В Пловдивския Ботев не се престрашиха, да вземат играч от „В“ група, тренирах четири дни с култовия по това време отбор на „канарчетата“, през лятото на 1984-та година, но така и не ми се отвори парашута. Видин Апостолов техния шеф тогава ме отпрати обратно в лагера на Хеброс във Велинград. „Има нещо в него, но не ни е нужен, имаме си такива играчи“, мотивирал се въпросния спец. Окей, приех го, поне не бях капо, защото по време на тренировките размених няколко паса с моя идол Петър Зехтински. Вкарах дори гол на големия Димитър Вичев. Играх със звездите им. Докоснах се тези звезди на българския футбол. Не беше нещо чак толкова значимо, но не беше и нищо. По този причина в мен не напираше обида или негативно чувство. Нямаше драма, когато спиш на пода, не можеш да паднеш от леглото, нали? Явно щастието ми беше другаде. Всеки изход е вход за някъде.
През същото това лято блеснах в Плевен на финалния турнир на сборните отбори от четирите „В“ групи. Играч номер 1, талант та дрънка и като в култовия филм „Любимец 13“ емисирите от Русе и сега бяха най-бързи и изобретателни. За жалост по подобие на комедията и тук изтеглиха късата клечка. Взеха ми паспорта и казаха, че започват операция по моето привличане в Дунав, прекрасни пичове, останаха ми приятели за цял живот. По принцип, който ме потърси първи с идея, да вършим нещо има абсолютното предимство, нямам навика да се отмятам, когато се появят дежурните по-добри оферти.
В ЦСКА още от първия ден бях шах с моята история, не само, че съм пристигнал с автобуса на Левски – Спартак, но нямам и документи. Шефът на футболния клуб полк. Никола Миланов, вездесъщия типаж Чопъра, за когото дори и в Харманли бяхме слушали легенди, не можеш да повярва какъв елемент се е изпълнал пред бюрото му.
„Момче какъв такъв не знаен герой си, че да ми се явяваш в ЦСКА като нелегален?“, това ми беше за добър ден. Какво можех да му отговоря. Приех друга тактика, мълча и дъвча въздух. Мъча се, да не го гледам като елен фарове. Някаква муха от „В“ група се явява неподготовена пред другаря полковник, който само преди две-три години е командвал ЦСКА при детронирането на еврошампионите Ливърпул и Нотингам. Миланов изръмжа още нещо в свой стил и задейства машината още пред мен. Каза ми, че е русенец, но това изобщо не повлия, когато вдигна телефона на моите хора от неговия роден град. Изтреля като катюша рогатни към тях и след като ги зашемети чух най-важното: „Ако до 24 часа паспорта ми не се появи на „Армията“, да се стягат за 6 месечен запас като за начало“. Много време им даде, не, не само за срока на запаса, още вечерта паспорта беше в джоба ми. До тук горе долу добре, но ми предстоеше среща със звездите на ЦСКА, които познавах само от телевизора. От 22-ата футболисти само 15 бяха национали, знаех си, че ме чака изпитание и постоянно се надъхвах да не покажа страха си. Не трябваше, да изглеждам като Мики Маус в съблекалнята.“
Автобиографията на Златната топка се казва „Христо Стоичков – историята“ и е написана от журналиста Владимир Памуков.
